Деспотизмът на либералите
Автор: Николай Лесков (1831-1895 ),
" Ако не си с нас, значи си лукавец! " По мнението на създателя на публикацията „ Да се учим или да не се учим “ (статия за студентските безредици в " Санкт-Петербургски ведомости " –б.пр.), това е лозунгът на днешните съветски либерали. Напълно сме съгласни с създателя, че цитираната фраза в действителност е девиз на нашите либерали. „ Ако не си с нас, значи си лукавец! “ Придържайки се към този принцип, нашите либерали предписват на съветското общество да се отхвърли от всичко, в което то е вярвало и което се е сраснало с неговата природа. Отхвърлете престижите, не се стремете към никакви идеали, нямайте никаква вяра, с изключение на тетрадките на Фойербах и Бюхнер (немски философи от материалистическото течение – б.пр.), не се ограничавайте с никакви нравствени отговорности, смейте се на брака, на благосклонностите, на духовната непорочност, в случай че ли не – вие сте „ лукавец “! Ако се обидите, че ви назовават лукавец, тогава вие сте и „ малоумен лукавец и непрокопсаник пошляк “.
С такива възгледи в наше време се основават репутациите на доста или на съвсем всички публични дейци. Не желаеме да засягаме репутациите на лицата, настоящи в държавната област, а ще кажем единствено нещичко за репутацията на сегашните литератори в обществото и в техния книжовен кръжец.
Обществото и кръжецът гледат на литератора с разнообразни очи. Обществото е уверено, че литературният кръг е най-свободолюбив, най-либерален. Някои доста почитат литераторите и драговолно купуват техните фотокартички, а други ги считат за най-опасните хора и освен не купуват картичките им, само че и не могат да чуят равнодушно никакъв намек за литература. Според разбирането на тези последните, всеки книжовник е якобинец и санкюлот, а съветският книжовник също така е и безусловно алкохолик и профан. Разбира се, не би си коствало и да загатваме хората, имащи такова мнение за съветските литератори, само че ги напомнихме, единствено, с цел да покажем, че феновете на литературата също като нейните врагове и ненавиждащите цялото пишещо приятелство изцяло се спяват в това, че всички литератори са либерали. Независимо от другите гледни точки на едните и на другите, техните разбирания за либерализма са напълно тъждествени. В нашето суетно и неразвито общество най-светите слова нерядко получават напълно превратни смисли, и това се вижда изключително блестящо в разбирането за еманципацията, за либерализма и за либералите. За хората, гледащи на живота с трезви очи, демократичен е този, който е подготвен, без да щади личните си ползи, да отстоява до последно безсилие на силите си законната самостоятелност на всеки жител и свободата на всяко деяние, което не нарушава богатствата и спокойствието на обществото. За невежите или неприятно възпитани хора, които не схващат нито аргументите за човешките желания, нито явленията, провокирани от безредица и абсолютизъм, в каквато и форма да се демонстрират те, либералът е зложелател на съществуващия ред.
Тревожните и неприятно възпитани хора не схващат, че може да си con amore (с любов) зложелател на всеки действителен ред, и да не си либерал. Те наподобява не схващат, че неаполитанските разбойници макар да са врагове на съществуващия ред, не може да бъдат наречени либерали, а крал Виктор-Емануил, лорд Шевтесбюри и нашият починал Мордвинов са либерали в цялостното значение на тази дума. Но нерядко при определянето на персоналните качества на писателя обществото бива доста по-далновидно от литературния кръжок. То дефинира напълно по различен метод честността и благородството на тези, които познава. Да допуснем да вземем за пример, че обществото познава двама литератори: единият е княз, човек не без способности, само че не и без средства, живее в аристократична квартира на Английската крайбрежна улица или в държавно жилище току до Михайловския спектакъл. Князът е изцяло внимателен и добър човек, подготвен да помогне на всички и на всеки, без да гледа политическите или други убеждения на този, който има потребност от неговата помощ. Сред литературните служащи мнозина са имали от княза деликатна поддръжка в най-тежки минути, и в нито един книжовен спомен няма материали за оклеветяване на личността на този княз. И какво?
Обществото ще каже, че Н.Н. е прелестен човек, и обществото ще бъде право! Другият книжовник – човек с огромни способности, на всяка страница от своята прозаичност, във всяка строфа на своите стихове плаче като хамелеон за бедността и пролетариата и има прислужник, който среща бедния книжовник с ратайско надменност и не го позволява да види светлите очи на просветител на безспорното тъждество и на най-хуманните начала. А хуманистът, задъхващ се от грижите всеки да има от всичко поравно, не се и сеща, че на литературния служащ му е било нужно да види него, а не неговата самурена шуба. Тук стартира тъгата и труженикът схваща, че от словото до делото има голяма разлика, а обществото, като гледа тази процедура, споделя: нашият либерал не е добър и доблестен човек! Докато в литературния кръжок това няма да го кажат, защото не смвеят да кажат истината на този, у който виждат мощ, за това са нужни самостоятелност и независимост на мнението, каквито нямат нашите литератори и либерали, които не умеят да почитат индивида в индивида, а не неговите изречения и не неговия просташки генезис, с които в този момент е доста по-удобно да се гордееш, в сравнение с с графска или с княжеска кръв. Обществото по-трудно се лъже от сходни неща и съди за хората по делата им, знаейки добре, че от време на време унижението надвива над гордостта. Но към този момент казахме, че обществото до момента едва познава направлението и живота на съветските литератори и ги счита всичките заедно за съвсем идентични либерали.
В литературния кръг, където съвсем всички, повече или по-малко, се познават един различен, надалеч не всички се употребяват с репутацията на демократични хора. На едни тук им споделят или им дават да почувстват, че „ в случай че не сте с нас, значи сте… “; на други споделят: " и вие не сте с нас, значи сте тъпоумни простаци и пошли негодници “. А либерали тук назовават единствено тези, които сами назовават тъпоумни простаци и пошли негодници хората, които постъпват съгласно убежденията си. Те назовават тъпоумни простаци и пошли негодници честните хора, които не имат вяра в изгодата от насилени придвижвания и признават за нелегално да се натрапват на обществото отговорности да прави това, което то не желае да прави, евентуално тъй като е некомпетентно да прави някои неща. Като подлеци са одобрявани тези, които не отхвърлят човешкото право на хората да не благоприятстват мнението на либералите, които зачитат правото на свободно разбиране и не оправдават с гнусни ограничения да се реализират великите цели за тъждество на всички във всяко отношение, включително имуществено. А пък тези, които си разрешават даже лекичко да опровергаят в печата тези отзиви, при благоприятност ги назовават и доносници. Ето по този начин се основава в наши дни репутацията на литераторите и даже на цели редакции в съветския книжовен свят!
Какво значат думите: лукавец, простак и пошляк на езика на този честен кръжец? Има ли сред нашите литератори хора, които търгуват със своите убеждения, или изобличени за закононарушения, отблъскващи индивида от честното съобщество? Кои са те в действителност, тези хора? Защо да бъдат търпяни?... Като прегледаме деликатно съставите на всички известни ни редакции, като си спомним всички вероподобни и напълно невероятни приказки за непрекъснатите литературни служащи, ние не можем да срещнем в нито едно импровизирано списание или вестник нито един човек, който би получил отнякъде нещо за направлението, в което той организира учението си. Обстоятелствата ни разрешават да приказваме искрено. Една по-малка част от малцинството работи по своите персонални убеждения, имайки за цел свободата на персоналното право и неприкосновеността на общите интереси; друга част от малцинството (малко по-голяма) умишлено се стреми към послушание на персоналната независимост на деспотизма на утопичната доктрина за цялостно тъждество на простака с гения, на развратния безделник с честния деец. Прелестта на това идеално самодоволство при съществуването на такава блага доктрина и при цялостно неявяване на знания, които не позволяват индивидът да пази фантазия (ако той няма задни мисли), увличат всичко младо, всичко енергично, всичко враждебно на рутината и жадуващо промяна, от която ще тръгне новият живот, ще се отвори ново необятно поле. Това е болшинството. Те нямат задни мисли и странични, нечисти подбуждения. Такива нечисти подбуждения като тези, които движеха френските литератори от известно направление, ние при нас, популярност Богу, към момента не познаваме и не смеем да подозираме качества за него у нито един представител на нашата модерна литература. Съкровени очаквания (ако ще ги има) може да има или в тази мъничка част от литературата, която пази правото на персонална независимост, или у хора, ръководещи увлечението на болшинството. В главите на литераторите, ратуващи за правото на персонална независимост и уважението на законите, религията и нравите, такива очаквания не са вероятни. Хората от това направление доста добре знаят, че историята постоянно се повтаря, тъй като човечеството повече или по-малко на всички места е едно и също, а на всички места, където то е преживявало тази фаза на развиване, в която встъпи Русия с освобождението на крепостните хора, в такова време на него не му е било по силите да попие откровения апел за обич, толерантност, просвещение и ред. Навсякъде в такива столетия в обществото са се развивали други благосклонности, за които по-приятен е лъжливият език на крайните проповедници, а не прямото слово на хората, които познават същинския звук на печелившото асо каро, чието великолепие е доста надалеч.
Хората, от които крайните либерали са недоволни, няма какво да чакат и от другите сфери, защото и в тези сфери са недоволни, и то са недоволни доста откровено. Те имат единствено едно горестно състрадание от същинските другари на свободата и съзнанието за личната справедливост пред святата концепция за свободата, отхвърляща и едноличния абсолютизъм, и деспотизма на масите. Хората от това направление не могат да имат никакви свои користни планове, те няма на кого и на какво да се надяват в настоящето общество, и те могат да се опрат единствено на това, на което се опираше нашият добродушен Господин, подписвайки увековечилия името му манифест от 19 февруари – т.е. на здравия смисъл на нашия народ. Междувременно в литературния кръжец представителите на посоченото направление минават за хора нелиберални, „ за тъпоумни простаци и пошли негодници “!
Литературната дискусия по този начин от дълго време изпитва търпението на съветските читатели, че е време най-сетне без съмнение да кажем това, което от дълго време ни се желае да кажем и от което ние на собствен ред „ дълго се въздържахме “.
Вече сме чували, че в цялата съветска литература, придържаща се към двете основни посоки, отпред на най-разпространеното от които стои „ Современник “, а представител на второто изначало беше „ Русский вестник “, ние не познаваме нито един орган, дори нито един помощник, който търгува със своите убеждения, и по тази причина постоянно чуваните думи „ той е почтен книжовник “ или „ той… “, нямат никакво съображение. Може би едни работят по-искрено от другите, което напълно естествено се намира в директна взаимозависимост от основателността на взетите принципи; само че в актуалната съветска литература ние не познаваме хора, които пишат поради някакви користни планове, довеждащи писателя до равнището на обществен измамник и корумпиран клюкар, а в случай че у нас има такива хора, те следва да бъдат изобличени. Но да се клепат всички хора от направлението, несъгласно с болшинството единствено за това, че те не симпатизират на смешните нещица и не се увличат по утопиите, не е е почтено. И в очите на здравомислещия човек такава режисура слага порицания над порицаващите. Живеейки най-вече в своя прекомерно тясно обрисуван кръжец, нашите публицисти изпускат от мислите си публиката, за която пишат, и с това в това време демонстрират личната си безтактност и своето пренебрежение към обществото, за чиито ползи те толкоз страдат. Ако публицистите се вслушваха в публичното мнение, което те са длъжни да показват, то може би мнозина биха се убедили, че най-разпространеното в съветската публицистика направление не е направлението на обществото, и биха осъзнали, че да го натрапват на обществото значи да бъдат деспоти над развиването му. А толкоз приказки за визията на нацията за самобитното развиване!... Ами задачата къде е? Та това са единствено думи и думи, а действително всеки „ който не е с нас, е лукавец! “ Така ли се дава своеобразно развиване? Това ли е свободата на мисълта и съвестта? Това ли е демократизъм? Не, това е насилието на френските монтаняри, това е грубото незнание на съветските разколници на приморското единодушие, замиращи от завист, че им е „ провървяло, а и белокринците навириха нос “, до момента в който на тях им се желае единствено едни да вирят нос. Това е модерно събитие, и сред разколниците, и сред литераторите се развива едно и също отношение (в което стават болшинство демократичните писатели от теоретичното направление) към писателите, желаещи такива порядки, които дават благополучие на народа, а не връчват ничия глава в ръцете на невежествените инстинкти на сляпата маса и не основават дребни демагози, в които зрее зародишът на велики деспоти.
У нас честността на литератора постоянно се дефинира от заплахата на неговите дейности. " У нас обичат да се хвалят: я с какво рисково дело се занимавам “ – означи един път " Русский вестник, и означи доста заслужено: у нас ужасно обичат да се хвалят с това. И то в действителност е доста ефектно. Но да попитаме, каква е изгодата от доста от рисковите занимания? Какво печели или може да завоюва от тях обществото? Та и да направиш подправена монета е рисково занятие, само че каква заслуга има в тази работа? И да обясняваш на селяните смисъла на библейското битоописание е доста опасно; даже не при нашите дядовци имаше случай, когато един към този момент починал прогресивен човек изпита върху себе си заплахата от такова обясняване; само че какво друго можем да изпитваме към такива хора, с изключение на страдание за тяхната недосетливост и непознаване на живота? Истинският демократизъм няма потребност от сходни ограничения и по своя правилен, открит и почтен път ще стигне до своята задача – до издигане на обществото дотам на развиване, при която са немислими нито откритият абсолютизъм, нито вълците в овча кожа.
Още един укор се чува от литератори към литератори. У някого ясно се просмуква мисъл, която съгласно цензурните правила не би трябвало да бъде казана, а е казана единствено сред редовете, с помощта на ловкото й маскиране. Друг, възразявайки против тази мисъл, ще я развие малко по-ясно. " Майко блага! – ще закрещят – Правят донос! " До кого, какъв донос? Нима тези, до които би могъл да се адресира доносът, са толкоз късогледи, че не виждат зад формата мисълта всъщност? Има ли даже един случай в историята на актуалната съветска преса, когато във връзка на противоречива публикация е почнало някакво гонене на лицето, написало публикацията, която е възбудила разногласието? Ако нещо е имало, то не е било разследване от литературния спор, а е било преди той да може да стартира. Защо да се лишава обществото от опцията да се запознае с възгледите на писателите от другите посоки? Защо да се лишава нашата страна от многостранно разискване на всеки засягащ я въпрос? Не разбираме тази маневра, а че това е маневра, ни минимум не се съмняваме. Ще бъдем още по-октровени: случвало ни се е да чуваме няколко забележки, че атакуваме едно списание във време, когато така и така на него му е зле. В своето време ние сметнахме този укор за напълно безпочвен и не отговаряхме на него, само че в този момент във връзка на това какъв брой безгрижно и неприлично литератори от едното направление се отнасят към репутацията на литератори от другото направление, ще кажем дума и за този укор. Ние си поставихме предписание да не обременяваме нашия вестник с дискусия, чийто смисъл е наличен в цялост единствено за литературния кръжок, разбиращ всеки книжовен полунамек или недомлъвка. Затова ние в никакъв случай не атакуваме никое списание, само че у нас има едно списание, с чиито желания ние изрично не сме съгласни, и ние ни минимум не крием това: списание „ Современник “. Ние почитаме надарените сътрудници на това издание, само че не споделяме техните убеждения. Какво неприятно има в това? Кого с какво сме оскърбили? Та „ Съвременник “ и цялата по-голяма половина на литературата, която върви под неговото знаме, не са съгласни пък с нашите убеждения и постъпват с нас по този начин безогледно, както в никакъв случай никакви деспоти не са постъпвали с човешката мисъл; само че нали ние не врещим срещу това! А кой от нас в днешно време би имал повече право да се оплаква от своето състояние, това ние знаем. Но ние в никакъв случай няма да стартираме да се оплакваме от някакви клюки и приказки, които се пускат от въпросните хора, и няма да отстъпим от своето знаме нито на една крачка, нито на един косъм! Ние знаем, че едно дело, което е безвредно през днешния ден, на следващия ден може да бъде доста рисково, а рисковото през днешния ден на следващия ден може да е безопасно; само че при каквито и условия да би ни се наложило да вършим своето дело, ние ще вършим това в духа на нашите убеждения до тогава, до момента в който можем да о вършим в духа на своите убеждения, без да назоваваме никого нито „ тъпоумни “, нито „ пошли простаци “, и няма да се насочим към демократизъм, който има за девиз: " Ако не си с нас, значи си лукавец!
Ние зачитаме в игрите на нашите литуратурни съперници тяхната откровеност и в никакъв случай не се отнасяме към нея с лекост, с която съгласно нашето схващане не може да охулваш непознатото разбиране, без да го опровергаваш с доводи. Ние сме подготвени да имаме вяра, че отпред на литературния кръжец, несъгласен с нас, стоят хора, уверени в правотата на своето обучение, само че не позволяваме такова разбиране у другите поборници на това обучение: тъй като, с цел да отхвърлиш нещо рационално, би трябвало добре да познаваш отхвърляното, а такова познание ние, неверните хора, не виждаме, а в това, което не виждаме, в него не имаме вяра. Всички тези, с чиито редове непрекъснато са осведомени читателите на „ Северна пчела “, са свързани в единството на своите убеждения и са подготвени умерено да посрещат всички порицания, с които ги хокат от близо и от надалеч. Ние изказахме без съмнение и нашите възгледи, и нашите вярвания, и нашите ключова дума и девиз. Ние няма от какво да се срамим и от никого нищо да измолваме: това не е в духа на нашия демократизъм, и ние ще вървим по нашия път, без да обръщаме внимание на никого, а още по-малко на хора, които не умеят да почитат свободата на мисълта и независимостта на възгледа. Наши съперници могат да са единствено тези, които умеят да спорят, без да ругаят, а наши врагове – враговете на свободата и спокойствието на нашите съграждани. Не ни интересува в какво положение е здравето на някого, откакто той напише едно или друго. Ние възразяваме против мисъл и нямаме по кое време да се интересуваме от здравето, пък и не мислим от това някому да му стане доста зле. А в случай че на някого фактически му е станало зле, то с какво ние сме предизвикали това? Ние желаем на всички най-цветущо здраве и никому не подсипваме отрова, а богатството на страната съгласно нашето схващане изисква отговор на всяка мисъл, с която не сме съгласни. " Современник " и " Искра " наподобява също се придържат към това разбиране, тъй като те не са питали за здравето на Н.И. Пирогов и на Политико-икономическия комитет, съществувал при Географското общество, когато и Пирогов, и комитетът не са били на себе си… (Става дума за свалянето от поста на хирурга Пирогов като настойник на киевския образователен окръг през 1861 година и закриването на комитета- б.пр.). И в края на краищата, не ние желаеме в действителност нечия тежка болест! Но не може с всички да се съгласяваме! Ето да вземем за пример, в случай че някое момче напечата някой преполезен съгласно детския му разсъдък комичен и безпомощен ултиматум, а някой счете, че тази нелепост е рискова, и от това ситуацията на съчинителя стане фактически рисково, то белким би трябвало да съчувстваме и на детското бълнуване единствено тъй като то е издадено при рискови условия? Та това би било смешно и нашите читатели биха могли да се усъмнят в здравото положение на нашия мозък! Кой от малко мислещите хора ще повярва в силата на някакви парцалчета, да вземем за пример даже в тази незаконна преса, чиито творби се преследват от полицията и елементарно могат да станат причина за несгоди на своите производители? Сърцето ни се облива в кръв, когато помислим за фамилните произшествия, които може да бъдат импортирани в фамилиите на тези запалянковци, вървящи със завързани очи към пропастта и не забелязващи, че вървят към нея, а околните и откровените стоят надалеч…и от всичко това за никого няма никаква изгода. Уверени сме, че в неразумните увлечения те се управляват не от користни подбуди, не от черни пристрастености, и по тази причина считаме за огромен грях по отношение на нашата съвест да не помолим тези, които имат уши, да чуят нашата молба за спасяването на тези запалянковци, увлечени от прелестта на рисковите познания. Ние молим всички и всекиго да оповестят на тези, които са способни да се увличат от прелестта на тези познания, че обществото, приемащо с усмивка на празно любознание плодовете на „ рисковите познания “, гледа на цялото рисково произвеждане като на мода, като на суетност. Казват, че в предходни времена хората от прочут тип са изразявали своето геройство в това, че чукайки вечер на нощното прозорче на немския хлебар, са напръсквали немската личност в отворилото се прозорче с маркуч за клизми, а през днешния ден същият отбор от фенове на небезопасни развлечения се майтапи по различен метод – това е всичко!
Ние не желаеме да забележим ничия крах, и изключително крах безрезултатна, безполезна за обществото, и по тази причина се обръщме самоуверено с нашата молба да се мисли " коства ли си ", и самоуверено ще посрещнем писанието, в което ни мерят с хиляди, и единствено за едно молим нашето държавно управление: да огледа човеколюбиво на поривите въодушевление на запалянковците и да не поставя на пакостниците венец на страдалчество, подтикващо към нови увлечения, а на пресата да се дадат права, които изключват опцията да се назовава донос мнението на несъгласните с нечие мнение донос или официозност, от която сме оправдани от същите почтени усти, които са произнесли това обвиняване. Също по този начин ние молим нашите събратя, способни да слагат ползите на обществото над своите персонални ползи, да мерят заслугите на изданията не по броя клиенти, а по степента на доверие от обществото към тях и по изгодата, която те могат да донесат за Русия, с цел да почине духът на непоносимост в нашата млада литература. Разликата сред направленията в литературата е най-естественото нещо и то показва нейния живот. Около 30 години цялата съветска публицистика беше от едно направление и беше доста неприятно. Сега стартира партийност, появяват се способни хора от едното и от другото направление: ами, дайте им да се изговорят! Кой бърка и кой е прав - " мелницата ще покаже брашното “, само че променете лозунга, даващ право на обществото, което вие поучавате с цивилен добродетели, да се изсмее в очите ви и да каже на лекаря: самичък се изцерих! А загубвайки заем в обществото, помислете: на кого ще го дадете – на злото и неправдата, с които се сражавахте, „ и ще бъде последното по-горчиво от първото “. Между всички нас няма нито един човек, за който би било някакво съображение да се заподозре неговата непоквареност по литературната му дейност; за нас е неприлично поради едно духовитост, поради лозунга „ който не е с нас, е лукавец “, да се окалва нашето почтено семейство с подмятания и обвинявания, в които ни минимум не имат вяра тези, които ги произнасят, а тези, на които още повече е известна неподкупността на литературата, се смеят над нейната безтактност.
Ние, които не сме поклонници на " Современник ", добре помним неговия израз, че „ в литературата у нас всички желаят благополучие за съветския народ “, и желаем тази праведна мисъл да живее в сърцето на всеки съветски публицист и да изгони от него враждебността поради мнение, а по-добре да спорим за това, което не е несъмнено, и в случай че сме почтени хора (в което не желаеме да се съмняваме), неправият ще се съгласи с правия, жертвайки персоналното си самолюбше в интерес на съветското общество. Яко ли пък не сме способни да създадем това, значи сме фразьори и нашият глас ще бъде глас на виещия в пустинята, и националните стъпки няма да отидеат към гроба, в който съветската литература ще погребе своята мощна опора: публичното почитание!...
Източник: Северная пчела. No 134. 29 май 1862. Печата се по: Лесков Н. С.,Собрание сочинений. В 6-ти т. Т. 3. М., 1993. С. 77-86.
Николай Семьонович Лесков (1831-1895) е публицист и журналист, създател на романи, повести и разкази, отдадени на живота в Русия и на съветския народ. От основателите на жанра „ антинихилистичен разказ “ ( " Некуда ", 1864; " На ножах ", 1870). Разминаването на Лесков с левия лагер става през 1862 година по време на пожарите в Санкт Петербург. Според популяризираните в столицата клюки, тези пожари са били подпалвани революционно настроени студенти и поляци. Лесков разгласява в „ Северна пчела “ публикация, в която желае от властта да удостовери или да опровергае тези клюки. Това провокира възмущение и от двете страни: ляволибералният щемпел се опълчва против начинаещия публицист като клеветник, а управляващите остават недоволни от намесата на частно лице в техните пълномощия. По-нататък прогресивният щемпел провежда самобитна карантина за Лесков, неговото име (по-точно псевдонимът му – Стебницки) става нарицателно в тези среди. Писателят е заставен да се насочи със своите творби към изданията на М.Н. Катков (в " Руски вестник " са отпечатани три негови статии). Впрочем, на избран стадий Лесков скъсва и със популярния издател. През 80-те години Лесков стартира интензивно да подлага на критика властта и църквата. На тази почва в последното десетилетие от живота си писателят се сближава с Л.Н. Толстой и става последовател на неговото религиозно обучение. Както написа княз Д.П. Святополк - Мирски, „ съветските хора го признават за най-руския от съветските писатели, който най-дълбоко и най-широко от всички познава съветския народ подобен, какъвто той е “.
Източник:
Превод за " Гласове ": Велиана Христова
" Ако не си с нас, значи си лукавец! " По мнението на създателя на публикацията „ Да се учим или да не се учим “ (статия за студентските безредици в " Санкт-Петербургски ведомости " –б.пр.), това е лозунгът на днешните съветски либерали. Напълно сме съгласни с създателя, че цитираната фраза в действителност е девиз на нашите либерали. „ Ако не си с нас, значи си лукавец! “ Придържайки се към този принцип, нашите либерали предписват на съветското общество да се отхвърли от всичко, в което то е вярвало и което се е сраснало с неговата природа. Отхвърлете престижите, не се стремете към никакви идеали, нямайте никаква вяра, с изключение на тетрадките на Фойербах и Бюхнер (немски философи от материалистическото течение – б.пр.), не се ограничавайте с никакви нравствени отговорности, смейте се на брака, на благосклонностите, на духовната непорочност, в случай че ли не – вие сте „ лукавец “! Ако се обидите, че ви назовават лукавец, тогава вие сте и „ малоумен лукавец и непрокопсаник пошляк “.
С такива възгледи в наше време се основават репутациите на доста или на съвсем всички публични дейци. Не желаеме да засягаме репутациите на лицата, настоящи в държавната област, а ще кажем единствено нещичко за репутацията на сегашните литератори в обществото и в техния книжовен кръжец.
Обществото и кръжецът гледат на литератора с разнообразни очи. Обществото е уверено, че литературният кръг е най-свободолюбив, най-либерален. Някои доста почитат литераторите и драговолно купуват техните фотокартички, а други ги считат за най-опасните хора и освен не купуват картичките им, само че и не могат да чуят равнодушно никакъв намек за литература. Според разбирането на тези последните, всеки книжовник е якобинец и санкюлот, а съветският книжовник също така е и безусловно алкохолик и профан. Разбира се, не би си коствало и да загатваме хората, имащи такова мнение за съветските литератори, само че ги напомнихме, единствено, с цел да покажем, че феновете на литературата също като нейните врагове и ненавиждащите цялото пишещо приятелство изцяло се спяват в това, че всички литератори са либерали. Независимо от другите гледни точки на едните и на другите, техните разбирания за либерализма са напълно тъждествени. В нашето суетно и неразвито общество най-светите слова нерядко получават напълно превратни смисли, и това се вижда изключително блестящо в разбирането за еманципацията, за либерализма и за либералите. За хората, гледащи на живота с трезви очи, демократичен е този, който е подготвен, без да щади личните си ползи, да отстоява до последно безсилие на силите си законната самостоятелност на всеки жител и свободата на всяко деяние, което не нарушава богатствата и спокойствието на обществото. За невежите или неприятно възпитани хора, които не схващат нито аргументите за човешките желания, нито явленията, провокирани от безредица и абсолютизъм, в каквато и форма да се демонстрират те, либералът е зложелател на съществуващия ред.
Тревожните и неприятно възпитани хора не схващат, че може да си con amore (с любов) зложелател на всеки действителен ред, и да не си либерал. Те наподобява не схващат, че неаполитанските разбойници макар да са врагове на съществуващия ред, не може да бъдат наречени либерали, а крал Виктор-Емануил, лорд Шевтесбюри и нашият починал Мордвинов са либерали в цялостното значение на тази дума. Но нерядко при определянето на персоналните качества на писателя обществото бива доста по-далновидно от литературния кръжок. То дефинира напълно по различен метод честността и благородството на тези, които познава. Да допуснем да вземем за пример, че обществото познава двама литератори: единият е княз, човек не без способности, само че не и без средства, живее в аристократична квартира на Английската крайбрежна улица или в държавно жилище току до Михайловския спектакъл. Князът е изцяло внимателен и добър човек, подготвен да помогне на всички и на всеки, без да гледа политическите или други убеждения на този, който има потребност от неговата помощ. Сред литературните служащи мнозина са имали от княза деликатна поддръжка в най-тежки минути, и в нито един книжовен спомен няма материали за оклеветяване на личността на този княз. И какво?
Обществото ще каже, че Н.Н. е прелестен човек, и обществото ще бъде право! Другият книжовник – човек с огромни способности, на всяка страница от своята прозаичност, във всяка строфа на своите стихове плаче като хамелеон за бедността и пролетариата и има прислужник, който среща бедния книжовник с ратайско надменност и не го позволява да види светлите очи на просветител на безспорното тъждество и на най-хуманните начала. А хуманистът, задъхващ се от грижите всеки да има от всичко поравно, не се и сеща, че на литературния служащ му е било нужно да види него, а не неговата самурена шуба. Тук стартира тъгата и труженикът схваща, че от словото до делото има голяма разлика, а обществото, като гледа тази процедура, споделя: нашият либерал не е добър и доблестен човек! Докато в литературния кръжок това няма да го кажат, защото не смвеят да кажат истината на този, у който виждат мощ, за това са нужни самостоятелност и независимост на мнението, каквито нямат нашите литератори и либерали, които не умеят да почитат индивида в индивида, а не неговите изречения и не неговия просташки генезис, с които в този момент е доста по-удобно да се гордееш, в сравнение с с графска или с княжеска кръв. Обществото по-трудно се лъже от сходни неща и съди за хората по делата им, знаейки добре, че от време на време унижението надвива над гордостта. Но към този момент казахме, че обществото до момента едва познава направлението и живота на съветските литератори и ги счита всичките заедно за съвсем идентични либерали.
В литературния кръг, където съвсем всички, повече или по-малко, се познават един различен, надалеч не всички се употребяват с репутацията на демократични хора. На едни тук им споделят или им дават да почувстват, че „ в случай че не сте с нас, значи сте… “; на други споделят: " и вие не сте с нас, значи сте тъпоумни простаци и пошли негодници “. А либерали тук назовават единствено тези, които сами назовават тъпоумни простаци и пошли негодници хората, които постъпват съгласно убежденията си. Те назовават тъпоумни простаци и пошли негодници честните хора, които не имат вяра в изгодата от насилени придвижвания и признават за нелегално да се натрапват на обществото отговорности да прави това, което то не желае да прави, евентуално тъй като е некомпетентно да прави някои неща. Като подлеци са одобрявани тези, които не отхвърлят човешкото право на хората да не благоприятстват мнението на либералите, които зачитат правото на свободно разбиране и не оправдават с гнусни ограничения да се реализират великите цели за тъждество на всички във всяко отношение, включително имуществено. А пък тези, които си разрешават даже лекичко да опровергаят в печата тези отзиви, при благоприятност ги назовават и доносници. Ето по този начин се основава в наши дни репутацията на литераторите и даже на цели редакции в съветския книжовен свят!
Какво значат думите: лукавец, простак и пошляк на езика на този честен кръжец? Има ли сред нашите литератори хора, които търгуват със своите убеждения, или изобличени за закононарушения, отблъскващи индивида от честното съобщество? Кои са те в действителност, тези хора? Защо да бъдат търпяни?... Като прегледаме деликатно съставите на всички известни ни редакции, като си спомним всички вероподобни и напълно невероятни приказки за непрекъснатите литературни служащи, ние не можем да срещнем в нито едно импровизирано списание или вестник нито един човек, който би получил отнякъде нещо за направлението, в което той организира учението си. Обстоятелствата ни разрешават да приказваме искрено. Една по-малка част от малцинството работи по своите персонални убеждения, имайки за цел свободата на персоналното право и неприкосновеността на общите интереси; друга част от малцинството (малко по-голяма) умишлено се стреми към послушание на персоналната независимост на деспотизма на утопичната доктрина за цялостно тъждество на простака с гения, на развратния безделник с честния деец. Прелестта на това идеално самодоволство при съществуването на такава блага доктрина и при цялостно неявяване на знания, които не позволяват индивидът да пази фантазия (ако той няма задни мисли), увличат всичко младо, всичко енергично, всичко враждебно на рутината и жадуващо промяна, от която ще тръгне новият живот, ще се отвори ново необятно поле. Това е болшинството. Те нямат задни мисли и странични, нечисти подбуждения. Такива нечисти подбуждения като тези, които движеха френските литератори от известно направление, ние при нас, популярност Богу, към момента не познаваме и не смеем да подозираме качества за него у нито един представител на нашата модерна литература. Съкровени очаквания (ако ще ги има) може да има или в тази мъничка част от литературата, която пази правото на персонална независимост, или у хора, ръководещи увлечението на болшинството. В главите на литераторите, ратуващи за правото на персонална независимост и уважението на законите, религията и нравите, такива очаквания не са вероятни. Хората от това направление доста добре знаят, че историята постоянно се повтаря, тъй като човечеството повече или по-малко на всички места е едно и също, а на всички места, където то е преживявало тази фаза на развиване, в която встъпи Русия с освобождението на крепостните хора, в такова време на него не му е било по силите да попие откровения апел за обич, толерантност, просвещение и ред. Навсякъде в такива столетия в обществото са се развивали други благосклонности, за които по-приятен е лъжливият език на крайните проповедници, а не прямото слово на хората, които познават същинския звук на печелившото асо каро, чието великолепие е доста надалеч.
Хората, от които крайните либерали са недоволни, няма какво да чакат и от другите сфери, защото и в тези сфери са недоволни, и то са недоволни доста откровено. Те имат единствено едно горестно състрадание от същинските другари на свободата и съзнанието за личната справедливост пред святата концепция за свободата, отхвърляща и едноличния абсолютизъм, и деспотизма на масите. Хората от това направление не могат да имат никакви свои користни планове, те няма на кого и на какво да се надяват в настоящето общество, и те могат да се опрат единствено на това, на което се опираше нашият добродушен Господин, подписвайки увековечилия името му манифест от 19 февруари – т.е. на здравия смисъл на нашия народ. Междувременно в литературния кръжец представителите на посоченото направление минават за хора нелиберални, „ за тъпоумни простаци и пошли негодници “!
Литературната дискусия по този начин от дълго време изпитва търпението на съветските читатели, че е време най-сетне без съмнение да кажем това, което от дълго време ни се желае да кажем и от което ние на собствен ред „ дълго се въздържахме “.
Вече сме чували, че в цялата съветска литература, придържаща се към двете основни посоки, отпред на най-разпространеното от които стои „ Современник “, а представител на второто изначало беше „ Русский вестник “, ние не познаваме нито един орган, дори нито един помощник, който търгува със своите убеждения, и по тази причина постоянно чуваните думи „ той е почтен книжовник “ или „ той… “, нямат никакво съображение. Може би едни работят по-искрено от другите, което напълно естествено се намира в директна взаимозависимост от основателността на взетите принципи; само че в актуалната съветска литература ние не познаваме хора, които пишат поради някакви користни планове, довеждащи писателя до равнището на обществен измамник и корумпиран клюкар, а в случай че у нас има такива хора, те следва да бъдат изобличени. Но да се клепат всички хора от направлението, несъгласно с болшинството единствено за това, че те не симпатизират на смешните нещица и не се увличат по утопиите, не е е почтено. И в очите на здравомислещия човек такава режисура слага порицания над порицаващите. Живеейки най-вече в своя прекомерно тясно обрисуван кръжец, нашите публицисти изпускат от мислите си публиката, за която пишат, и с това в това време демонстрират личната си безтактност и своето пренебрежение към обществото, за чиито ползи те толкоз страдат. Ако публицистите се вслушваха в публичното мнение, което те са длъжни да показват, то може би мнозина биха се убедили, че най-разпространеното в съветската публицистика направление не е направлението на обществото, и биха осъзнали, че да го натрапват на обществото значи да бъдат деспоти над развиването му. А толкоз приказки за визията на нацията за самобитното развиване!... Ами задачата къде е? Та това са единствено думи и думи, а действително всеки „ който не е с нас, е лукавец! “ Така ли се дава своеобразно развиване? Това ли е свободата на мисълта и съвестта? Това ли е демократизъм? Не, това е насилието на френските монтаняри, това е грубото незнание на съветските разколници на приморското единодушие, замиращи от завист, че им е „ провървяло, а и белокринците навириха нос “, до момента в който на тях им се желае единствено едни да вирят нос. Това е модерно събитие, и сред разколниците, и сред литераторите се развива едно и също отношение (в което стават болшинство демократичните писатели от теоретичното направление) към писателите, желаещи такива порядки, които дават благополучие на народа, а не връчват ничия глава в ръцете на невежествените инстинкти на сляпата маса и не основават дребни демагози, в които зрее зародишът на велики деспоти.
У нас честността на литератора постоянно се дефинира от заплахата на неговите дейности. " У нас обичат да се хвалят: я с какво рисково дело се занимавам “ – означи един път " Русский вестник, и означи доста заслужено: у нас ужасно обичат да се хвалят с това. И то в действителност е доста ефектно. Но да попитаме, каква е изгодата от доста от рисковите занимания? Какво печели или може да завоюва от тях обществото? Та и да направиш подправена монета е рисково занятие, само че каква заслуга има в тази работа? И да обясняваш на селяните смисъла на библейското битоописание е доста опасно; даже не при нашите дядовци имаше случай, когато един към този момент починал прогресивен човек изпита върху себе си заплахата от такова обясняване; само че какво друго можем да изпитваме към такива хора, с изключение на страдание за тяхната недосетливост и непознаване на живота? Истинският демократизъм няма потребност от сходни ограничения и по своя правилен, открит и почтен път ще стигне до своята задача – до издигане на обществото дотам на развиване, при която са немислими нито откритият абсолютизъм, нито вълците в овча кожа.
Още един укор се чува от литератори към литератори. У някого ясно се просмуква мисъл, която съгласно цензурните правила не би трябвало да бъде казана, а е казана единствено сред редовете, с помощта на ловкото й маскиране. Друг, възразявайки против тази мисъл, ще я развие малко по-ясно. " Майко блага! – ще закрещят – Правят донос! " До кого, какъв донос? Нима тези, до които би могъл да се адресира доносът, са толкоз късогледи, че не виждат зад формата мисълта всъщност? Има ли даже един случай в историята на актуалната съветска преса, когато във връзка на противоречива публикация е почнало някакво гонене на лицето, написало публикацията, която е възбудила разногласието? Ако нещо е имало, то не е било разследване от литературния спор, а е било преди той да може да стартира. Защо да се лишава обществото от опцията да се запознае с възгледите на писателите от другите посоки? Защо да се лишава нашата страна от многостранно разискване на всеки засягащ я въпрос? Не разбираме тази маневра, а че това е маневра, ни минимум не се съмняваме. Ще бъдем още по-октровени: случвало ни се е да чуваме няколко забележки, че атакуваме едно списание във време, когато така и така на него му е зле. В своето време ние сметнахме този укор за напълно безпочвен и не отговаряхме на него, само че в този момент във връзка на това какъв брой безгрижно и неприлично литератори от едното направление се отнасят към репутацията на литератори от другото направление, ще кажем дума и за този укор. Ние си поставихме предписание да не обременяваме нашия вестник с дискусия, чийто смисъл е наличен в цялост единствено за литературния кръжок, разбиращ всеки книжовен полунамек или недомлъвка. Затова ние в никакъв случай не атакуваме никое списание, само че у нас има едно списание, с чиито желания ние изрично не сме съгласни, и ние ни минимум не крием това: списание „ Современник “. Ние почитаме надарените сътрудници на това издание, само че не споделяме техните убеждения. Какво неприятно има в това? Кого с какво сме оскърбили? Та „ Съвременник “ и цялата по-голяма половина на литературата, която върви под неговото знаме, не са съгласни пък с нашите убеждения и постъпват с нас по този начин безогледно, както в никакъв случай никакви деспоти не са постъпвали с човешката мисъл; само че нали ние не врещим срещу това! А кой от нас в днешно време би имал повече право да се оплаква от своето състояние, това ние знаем. Но ние в никакъв случай няма да стартираме да се оплакваме от някакви клюки и приказки, които се пускат от въпросните хора, и няма да отстъпим от своето знаме нито на една крачка, нито на един косъм! Ние знаем, че едно дело, което е безвредно през днешния ден, на следващия ден може да бъде доста рисково, а рисковото през днешния ден на следващия ден може да е безопасно; само че при каквито и условия да би ни се наложило да вършим своето дело, ние ще вършим това в духа на нашите убеждения до тогава, до момента в който можем да о вършим в духа на своите убеждения, без да назоваваме никого нито „ тъпоумни “, нито „ пошли простаци “, и няма да се насочим към демократизъм, който има за девиз: " Ако не си с нас, значи си лукавец!
Ние зачитаме в игрите на нашите литуратурни съперници тяхната откровеност и в никакъв случай не се отнасяме към нея с лекост, с която съгласно нашето схващане не може да охулваш непознатото разбиране, без да го опровергаваш с доводи. Ние сме подготвени да имаме вяра, че отпред на литературния кръжец, несъгласен с нас, стоят хора, уверени в правотата на своето обучение, само че не позволяваме такова разбиране у другите поборници на това обучение: тъй като, с цел да отхвърлиш нещо рационално, би трябвало добре да познаваш отхвърляното, а такова познание ние, неверните хора, не виждаме, а в това, което не виждаме, в него не имаме вяра. Всички тези, с чиито редове непрекъснато са осведомени читателите на „ Северна пчела “, са свързани в единството на своите убеждения и са подготвени умерено да посрещат всички порицания, с които ги хокат от близо и от надалеч. Ние изказахме без съмнение и нашите възгледи, и нашите вярвания, и нашите ключова дума и девиз. Ние няма от какво да се срамим и от никого нищо да измолваме: това не е в духа на нашия демократизъм, и ние ще вървим по нашия път, без да обръщаме внимание на никого, а още по-малко на хора, които не умеят да почитат свободата на мисълта и независимостта на възгледа. Наши съперници могат да са единствено тези, които умеят да спорят, без да ругаят, а наши врагове – враговете на свободата и спокойствието на нашите съграждани. Не ни интересува в какво положение е здравето на някого, откакто той напише едно или друго. Ние възразяваме против мисъл и нямаме по кое време да се интересуваме от здравето, пък и не мислим от това някому да му стане доста зле. А в случай че на някого фактически му е станало зле, то с какво ние сме предизвикали това? Ние желаем на всички най-цветущо здраве и никому не подсипваме отрова, а богатството на страната съгласно нашето схващане изисква отговор на всяка мисъл, с която не сме съгласни. " Современник " и " Искра " наподобява също се придържат към това разбиране, тъй като те не са питали за здравето на Н.И. Пирогов и на Политико-икономическия комитет, съществувал при Географското общество, когато и Пирогов, и комитетът не са били на себе си… (Става дума за свалянето от поста на хирурга Пирогов като настойник на киевския образователен окръг през 1861 година и закриването на комитета- б.пр.). И в края на краищата, не ние желаеме в действителност нечия тежка болест! Но не може с всички да се съгласяваме! Ето да вземем за пример, в случай че някое момче напечата някой преполезен съгласно детския му разсъдък комичен и безпомощен ултиматум, а някой счете, че тази нелепост е рискова, и от това ситуацията на съчинителя стане фактически рисково, то белким би трябвало да съчувстваме и на детското бълнуване единствено тъй като то е издадено при рискови условия? Та това би било смешно и нашите читатели биха могли да се усъмнят в здравото положение на нашия мозък! Кой от малко мислещите хора ще повярва в силата на някакви парцалчета, да вземем за пример даже в тази незаконна преса, чиито творби се преследват от полицията и елементарно могат да станат причина за несгоди на своите производители? Сърцето ни се облива в кръв, когато помислим за фамилните произшествия, които може да бъдат импортирани в фамилиите на тези запалянковци, вървящи със завързани очи към пропастта и не забелязващи, че вървят към нея, а околните и откровените стоят надалеч…и от всичко това за никого няма никаква изгода. Уверени сме, че в неразумните увлечения те се управляват не от користни подбуди, не от черни пристрастености, и по тази причина считаме за огромен грях по отношение на нашата съвест да не помолим тези, които имат уши, да чуят нашата молба за спасяването на тези запалянковци, увлечени от прелестта на рисковите познания. Ние молим всички и всекиго да оповестят на тези, които са способни да се увличат от прелестта на тези познания, че обществото, приемащо с усмивка на празно любознание плодовете на „ рисковите познания “, гледа на цялото рисково произвеждане като на мода, като на суетност. Казват, че в предходни времена хората от прочут тип са изразявали своето геройство в това, че чукайки вечер на нощното прозорче на немския хлебар, са напръсквали немската личност в отворилото се прозорче с маркуч за клизми, а през днешния ден същият отбор от фенове на небезопасни развлечения се майтапи по различен метод – това е всичко!
Ние не желаеме да забележим ничия крах, и изключително крах безрезултатна, безполезна за обществото, и по тази причина се обръщме самоуверено с нашата молба да се мисли " коства ли си ", и самоуверено ще посрещнем писанието, в което ни мерят с хиляди, и единствено за едно молим нашето държавно управление: да огледа човеколюбиво на поривите въодушевление на запалянковците и да не поставя на пакостниците венец на страдалчество, подтикващо към нови увлечения, а на пресата да се дадат права, които изключват опцията да се назовава донос мнението на несъгласните с нечие мнение донос или официозност, от която сме оправдани от същите почтени усти, които са произнесли това обвиняване. Също по този начин ние молим нашите събратя, способни да слагат ползите на обществото над своите персонални ползи, да мерят заслугите на изданията не по броя клиенти, а по степента на доверие от обществото към тях и по изгодата, която те могат да донесат за Русия, с цел да почине духът на непоносимост в нашата млада литература. Разликата сред направленията в литературата е най-естественото нещо и то показва нейния живот. Около 30 години цялата съветска публицистика беше от едно направление и беше доста неприятно. Сега стартира партийност, появяват се способни хора от едното и от другото направление: ами, дайте им да се изговорят! Кой бърка и кой е прав - " мелницата ще покаже брашното “, само че променете лозунга, даващ право на обществото, което вие поучавате с цивилен добродетели, да се изсмее в очите ви и да каже на лекаря: самичък се изцерих! А загубвайки заем в обществото, помислете: на кого ще го дадете – на злото и неправдата, с които се сражавахте, „ и ще бъде последното по-горчиво от първото “. Между всички нас няма нито един човек, за който би било някакво съображение да се заподозре неговата непоквареност по литературната му дейност; за нас е неприлично поради едно духовитост, поради лозунга „ който не е с нас, е лукавец “, да се окалва нашето почтено семейство с подмятания и обвинявания, в които ни минимум не имат вяра тези, които ги произнасят, а тези, на които още повече е известна неподкупността на литературата, се смеят над нейната безтактност.
Ние, които не сме поклонници на " Современник ", добре помним неговия израз, че „ в литературата у нас всички желаят благополучие за съветския народ “, и желаем тази праведна мисъл да живее в сърцето на всеки съветски публицист и да изгони от него враждебността поради мнение, а по-добре да спорим за това, което не е несъмнено, и в случай че сме почтени хора (в което не желаеме да се съмняваме), неправият ще се съгласи с правия, жертвайки персоналното си самолюбше в интерес на съветското общество. Яко ли пък не сме способни да създадем това, значи сме фразьори и нашият глас ще бъде глас на виещия в пустинята, и националните стъпки няма да отидеат към гроба, в който съветската литература ще погребе своята мощна опора: публичното почитание!...
Източник: Северная пчела. No 134. 29 май 1862. Печата се по: Лесков Н. С.,Собрание сочинений. В 6-ти т. Т. 3. М., 1993. С. 77-86.
Николай Семьонович Лесков (1831-1895) е публицист и журналист, създател на романи, повести и разкази, отдадени на живота в Русия и на съветския народ. От основателите на жанра „ антинихилистичен разказ “ ( " Некуда ", 1864; " На ножах ", 1870). Разминаването на Лесков с левия лагер става през 1862 година по време на пожарите в Санкт Петербург. Според популяризираните в столицата клюки, тези пожари са били подпалвани революционно настроени студенти и поляци. Лесков разгласява в „ Северна пчела “ публикация, в която желае от властта да удостовери или да опровергае тези клюки. Това провокира възмущение и от двете страни: ляволибералният щемпел се опълчва против начинаещия публицист като клеветник, а управляващите остават недоволни от намесата на частно лице в техните пълномощия. По-нататък прогресивният щемпел провежда самобитна карантина за Лесков, неговото име (по-точно псевдонимът му – Стебницки) става нарицателно в тези среди. Писателят е заставен да се насочи със своите творби към изданията на М.Н. Катков (в " Руски вестник " са отпечатани три негови статии). Впрочем, на избран стадий Лесков скъсва и със популярния издател. През 80-те години Лесков стартира интензивно да подлага на критика властта и църквата. На тази почва в последното десетилетие от живота си писателят се сближава с Л.Н. Толстой и става последовател на неговото религиозно обучение. Както написа княз Д.П. Святополк - Мирски, „ съветските хора го признават за най-руския от съветските писатели, който най-дълбоко и най-широко от всички познава съветския народ подобен, какъвто той е “.
Източник:
Превод за " Гласове ": Велиана Христова
Източник: glasove.com
КОМЕНТАРИ